Книгата “Два живота” е написана от Конкордия Евгениевна Антарова чрез общуване с Висш източник посредством ясночуване и ясновидство. За първи път в белетристична форма  се дават ярките и дълбоки Образи на Великите Учители, описани с голяма любов, показан  e Техния самоотвержен труд за разкриване  на човешкия Дух. Учението, изложено в книгите “Живата Етика”,  сякаш е проилюстрирано чрез съдбите на героите от книгата “Два живота”.

 

 

 

 

 

Вълшебната сила на музиката

Фрагменти от книгата на Конкордия Антарова “Два живота”[1]

 

I

 

Ана седна. Лицето й отново се промени и това вече не беше нейното обичайно лице. От очите й отново се изля лъчиста светлина, по бузите заигра руменина, алените й устни леко се разтвориха, показвайки ред малки бели зъби.

Началните звуци на “Лунната соната” ме  откъснаха от земята и от всичко около мен.

Разбрах, че никога не съм познавал тази музика, въпреки че я бях слушал хиляди пъти. Какво направи  тя с нея? Откъде идваха тези краски? Това не идваше от рояла. Този живот, надеждата, любовта, мъката, зовът нахлуха в залата, като ме разкъсваха целия и разкриваха пред мен  болката и радостта, които хората криеха под своите дрехи, зад своите думи, зад своето лицемерие. Музиката свърши, но никой не нарушаваше тишината. Аз плачех и не можех да видя никой и нищо.

Без да ни остави да изживеем докрай тази соната, но виждайки впечатлението, което направи, Анна започна да свири приложение на Лист от песни на Шуберт.

И отново музиката ме отнесе от земята,  и отново всичко изчезна за мен. Живеех в някакво друго място. Музиката свърши. Аз едва си поех дъх, едва осъзнах къде съм и отново се разнесоха звуци, и  внезапно в стаята се разнесе песен.

Това беше любовна песен, източният колорит на която ту разказваше за страданията от раздялата, ту водеше към ликуването на радостта.

И тази песен свърши. И започна друга – песен за любовта към родината, песен за самоотвержеността и подвига. Нима едно земно грешно същество може да пее с такова вдъхновение, с каквото би пял само някакъв ангел?

Песента свърши, Ана стана.

Ана обхвана с поглед всички ни; на лицето и светна щастлива усмивка; тя отново седна на стола и запя гръцка народна песен, песен за любовните мечтания на девойка, обожаваща родината, семейството и любимия.

Ана запя гръцка люлчина песен. О, Господи, цялата ми душа се обърна от нежността и обаянието, с което тя люлееше детенцето...

 

II

 

Седях до И., а от другата му страна, точно срещу музикантите, седна капитана.

Що за тази двойка беше това! Очите-звезди на Ананда святкаха, сякаш хвърляха искри наоколо. Порозвелите бузите на Ана горяха.

Нито в него, нито в нея имаше нещо от земните страсти. Но двамата се бяха слели във висш страстен порив на творчески екстаз.

Първите звуци на Ана веднага се понесоха като вихър нагоре, сякаш се откъснаха и полетяха нанякъде. И внезапно ги проряза дълбок, властен звук. Сливайки се, отдaлечавайки се, още по-близо сливайки се в хармония и отново отдалечвайки се, се носеше звукът на виолончелото, вземайки връх над рояла, покорявайки ни, овладявайки сякаш цялото пространство наоколо. 

Не можех да си дам сметка, че това е пеене на струни. Пееше глас, човешки глас на непознато за мен същество.

Звуците спряха. О, колко обедня всичко изведнъж! Колко унил ми се стори животът, лишен от тези звуци. “Още, още” - молех се в душата си  и чувствах, че всички молят  за същото, макар никой  да не нарушаваше мълчанието.

Отново се разнесе песен. Тя ми се стори още по-прелестна и по-колоритна. От тези звуци се изливаше огромна жизнена сила. Не можех да си обясня как такива висши, недостижими по своя талант хора ходят, издържайки вибрациите на обкръжаващите ги обикновени, мънички хора като мен и подобни на мен? Защо са тук, сред нас? За тях е нужен Олимп, а не обикновените трудови дни с работата, потта и сълзите...

“И ето, благодарение на тях денят ни не е сив, а сме в сияещ храм” - ронейки сълза след сълза, продължавах да мисля под сменящите се песни, от които не знаех коя да предпочета.

Внезапно Ананда стана и каза:

-         Сега, Ана, Бах и Шопен в чест на моя чичо.

Ана се усмихна, пооправи роклята си и стола, помисли минута и засвири.

 Със замрежени от сълзи очи, целият развълнуван, аз седях държейки се за И. Струваше ми се, че няма да издържа потока от новите сили, които ме караха да потръпвам целия. Точно под влиянието на тези звуци в мен се проявяваше някакво ново същество, за което все още не знаех, че съществува.

Щом звуците стихнаха, Ананда се приближи до Ана, почтително, но така нежно, че нещо в сърцето ме прободе, целуна й ръка и каза:

-         Старите, унгарските, последните, които ви изпратих.

Още никой не бе успял да се подготви, да се опомни, а песента вече се носеше. Но можеше ли това да се нарече песен? Нима това бе човешки глас? Какво е това? Някакъв непознат за мен инструмент. Или това е тътнежа на ехото в планината? Това е някаква стихийна красота. Бях толкова зашеметен, толкова объркан, че с отворена уста, с поглед насочен към Ананда, едва си поемах дъх.

Той пееше на непознат за мен език. Не разбирах нито дума, но осъзнавах ясно цялото съдържание на песента. Циганин оплакваше погубения си живот, погубената любов. Ревността, злобата, безумието – цялото човешко страдание, цялата бездна от страсти и скърби се съдържаха в песента и проникваха в сърцето. Но ето звуците се смениха, звучалите проклятия преминаха в опрощение, примирение, благословение и мир...

“Защо този човек е сред нас? – все не можех да се освободя от натрапчивия въпрос. – Мястото му е някъде нагоре, не сред обикновените хора”.

И изведнъж Ананда, прошепвайки нещо на Ана, запя руска песен:

Аз съм само странник на земята.

Сред труда, страстите и болката

Избраник съм аз със щастлива съдба.

Моята светиня е красотата

И пея песен за любовта и волята.

Трепнах от изненада. Той сякаш ми отговори. Това не беше просто песен, а химн на тържествуващата любов...

 

 

III

 

- Ще ви пренесем в началото на седемнадесети век и ще започнем с Матесон. Той е бил монах. След това ще има Бах и Хендел, - каза Ананда.

Внезапно, още с първите  звуци, видях зад рояла Ана, предишната Ана, още по-прелестна, още по-вдъхновена, но не толкова спокойна както преди, а бурна, страстна, готова да избухне всяка момент.

Както и преди, изпод лъка на Ананда се разнесоха не звуците на струните, а жив човешки глас, който разсичаше всички прегради между сърцето и живота наоколо. Този глас на неговото виолончело влизаше в душата ми, не човъркаше там раните ми, а вливаше сили и спокойствие.

Чудесните звуци се сменяха едни след друг, а аз не забелязвах никой и нищо освен лицата на двамата музиканти. Не красотата на тези лица и даже не тяхното вдъхновение ме поразяваха днес. Ако миналия път аз почувствах единението им в екстаза на творческия порив, то днес аз самия участвах в този екстаз, сам творях нова, някаква непозната молитва към Божеството, участвайки с всеки нерв в тези звуци.

Аз и не мислех, както някога, когато минавах по улиците на Москва, вярвам ли в Бога и какъв е той, моят Бог, и в какви отношения съм с него. Аз носех моя Бог в себе си; живеех по време на тази музика, молейки Му се, благославяйки целия живот, какъвто е и разтваряйки се в пълно блаженство и благоговение.

Ана засвири сама. Сонатата на Бетховен се изтръгна изпод нейните пръсти като буря. Вдигнах глава и отново не познах Ана. Цялата преобразена, с устремени на някъде очи, тя сякаш викаше някого, който ние не виждахме; зовеше и свиреше на някого, който я слушаше но не беше тук; от очи й се стичаха сълзи, които тя не забелязваше... Но ето, че сълзите й спряха, в очите блесна щастие, сякаш я бяха чули и заблестя усмивка отразяваща това щастие, почти блаженство; звуците преминаха в мека мелодия и замлъкнаха...

Този път нито Ана, нито Ананда пяха. Ананда каза, че след такава музика можем само ниско да се поклоним на таланта, дал ни висшите моменти на щастие и да се разотидем.

Аз все още гледах към Ана. Какво ставаше отново с нея? Нима сълзите от музиката бяха изгорили цялата скръб в сърцето й? Тя отново носеше върху лицето си седемнадесетата пролет, отново лъчи на доброта и някакво обновление струяха от очите.

 

IV

 

Анна седна пред рояла, Ананда настройваше виолончелото.

Неочаквано за мен, аз изведнъж познах руска песен, но така обработена и изсвирена на виолончелото с такъв човешки глас, че мигновено забравих всичко.

Пред мен се нижеше върволицата на детските дни, след това пораснах, след това отново станах малък, докато звуците не стихнаха.

            - От Русия ще се пренесем в Англия, - каза Ананда.

Разнесе се приспивна песен, където аз вече не можех да различа нищо, освен щастието да се живее.

Ананда стана, подпря инструмента на стената и запя. Какво пееше не зная, не разбирах думите. Но това, че беше химн, химн за тържествуващата любов - това усещах с всеки нерв. Радостта, която биеше в сърцето на певеца се изливаше от мен; аз почти физически я усещах около себе си, в себе си. Нямаше граница между мен и всичко около мен; отнесох се, разтворих се във вселената съзнавайки себе си като жива единица.

Вече не усещах как се сменяха звуците, как се редуваха певците. Само когато двата гласа се сляха в дует, сякаш в молитвен екстаз, аз благодарих на света за това, че живея в него, приемах всичко зло и низше и обещах на някого нещо – най-великото – да живея заради това, да помагам на всички невежи и лоши да разберат красотата. Тъй като разбирайки я веднаж в себе си, вече не можех да живея без нея и извън нея.

Дуетът свърши. Очите почти на всички бяха влажни. Моите обаче бяха сухи, горяха и само сърцето ми биеше като чук, а и мисълта ми течеше по новому, сякаш музиката днес откри пред мен някакви нови релси - да живея възприемайки хората безкористно и безпристрастно.

 

V

 

- Аз, разбира се, не съм учена музикантка. Не очаквайте много. Но не съм и невежа, тъй като имах двама забележителни учители. Единият от тях е моят баща, а вторият – неговият неотдавна починал приятел, който беше известен в цяла Европа като пианист и композитор. Ще ви изсвиря Шопен.

Всички очакваха много от момичето. Но това, което се случи, не очакваше никой. Крехката фигура, детската главичка – всичко изчезна в мига, в който Алиса само докосна клавишите. Всички престанаха и да гледат към Алиса, всички бяха завладени от вихъра на звуците. И нима това бяха звуци на роял? Пасторът беше прав. Богът в Алиса се беше събудил. И не нейните ръце поднасяха музикалната пиеса, а сърцето и твореше живот - очарователен, увличащ, разкриващ нещо ново в душата на всеки от слушателите.

Нал плачеше. Лорд Милдрей, затаил дъх, следеше музикантката изпънат като струна. Пасторът сияше от щастие, сякаш се молеше. Николай, устремил поглед към Алиса, като омагьосан, с мимиката на лицето си отразяваше всички краски на нейните звуци, а във фигурата на Флорентиеца, в неговото сериозно лице имаше нещо, което напомняше жрец.

            - Още, още, - молеше Нал, когато Алиса спря.

Алиса започна да свири Бетховен, Хендел, Шуман. И всички викаха своето ненаситно: ”Още”.

Алиса се засмя и изведнаж запя стара английска песен. И отново всички бяха поразени. Високото сопрано, топло, меко, с прелестен тембър, нежно, се носеше с такава сила, за каквато да се мисли дори беше невъзможно, гледайки това крехко дете. Увличайки всички със себе си в друг свят, момичето каза:

            - Сега, татко, дует. Или спирам.

Под общия натиск от молби пасторът се приближи до рояла. Момичето започна дуета, но когато се включи бащата, неволно “ах” се отрони от устата на всички. Тихият, спокоен пастор внесе такъв бурен темперамент, такова виртуозно артистично изпълнение на своята партия, каквото никой не беше очаквал от него. Неговият изключителен с мощта и красотата си бас не заглушаваше, а беше като основа за гласа на дъщерята.

- Никога, в никоя опера не съм чувал такова изпълнение, - тихо каза лорд Милдрей, - а аз съм бил във всички театри на Европа.

- Татко, - хвърли се Нал на шията на Флорентиеца, - нима няма да пееш за мен и мъжа ми днес, за да ни напътстваш с твоята песен и да завършим с нея нашия венчален обряд?

Флорентиецът стана, поговори с Алиса и пастора, и се разнесе старинен италиански дует. Какво беше особеното в гласа и пеенето на Флорентиеца? Та нали току що слушаха музиката на майстори от висока класа. Току що изглеждаше, че музика по-висока от всички философии и знания се лееше в песните на двама души, баща и дъщеря. Сега пък звучеше мощта на баритоналния тенор, за който нямаше нито предел във височината, нито предел във властта и силата на думите. Той подтискаше всичко човешко, земно и отваряше някакво небе, зовеше към други пътища и светове, разкъсваше всички телесни прегради, сякаш се докосваше до самото сърце.

Опомняйки се от изумлението, във внезапно настъпилото мълчание присъстващите видяха Алиса на колене пред Флорентиеца, ридаеща, завряла лице в неговите чудесни ръце. Изправяйки момичето, изтривайки нежно с кърпата си очи й, той прегърна заедно бащата и дъщерята.

 

 

VI

 

Той погледна Алиса, на която сам домакинът помагаше да вдигне капака на рояла. И на капитана му се стори, че вижда съвсем не тази Алиса, която, както му се стори, той толкова добре познава и разбира, към която го теглеше неговото земно сърце като към равна на него сестра по плът и кръв. Сега на рояла стоеше същество, сините очи на което, пълни с доброта, излъчваха такава воля, сила, вдъхновение, че горяха също като огън. А цялата въздушна фигурка на девойката се намираше не в тази стая, а някъде далеко, виждайки някого, стремейки се нанякъде и капитанът чувстваше нейния порив така, че му се струваше сякаш още малко и Алиса ще се повдигне и ще отлети. С нещо Алиса му напомни за напълно неприличащата на нея Лиза, когато тя, вземайки цигулката в ръце, също забравяше за всичко наоколо.

Първите звуци смаяха капитана. Мощта и радостта се лееха изпод пръстите на Алиса и на Джеймс му се стори, че звуците го обгръщат от всички страни, сякаш всички стени, тавана, пода – всичко звучи, всичко отговаря на тези вълни от любов, които изпращаше девойката. На капитана не му се искаше да плаче и ридае както в Константинипол. Не мъката по многото изгубени години разкъсваше неговата душа. Той беше щастлив, че живее, че познава в себе си силата да победи всички препятствия и да отиде в този свят на Светлината, където живее “човекът на неговите мечти”. Беше му чудно, че звуците на Алиса разказват за него.

 

 

 

VII

 

Той отвори кутията и подаде на Лиза голяма старинна и учудващо пропорционална цигулка. Треперейки от радост Лиза взе инструмента, опита дали е настроен учудвайки се, че е точен и като се спогледа с Алиса, зачака първите звуци на сонатата. В този кратък миг през главата на Лиза преминаха десетки мисли и съмнения какво и кого ще открие тя в пианистката. Не можеше вече да погледне към Алиса. Цялата й сила премина в ръцете, които й се струваха леки, свободни, като че ли заредени с ток. Под устремения към нея поглед на Флорентиеца Алиса се преобрази повече от обикновено и нейните първи звуци, неочаквано за Лиза дълбоки и мощни, я накараха да се изправи, да трепне, и когато тя удари по струните с лъка й се стори, че е докоснала сърцата на всички присъстващи.

Частите на соната звучаха една след друга и изведнаж на Лиза и се стори, че зад гърба й расте някаква нова сила, която й помага. Ръцете й станаха още по-леки, звукът по-силен, а самата цигулка по-одухотворена и не мозъкът, не паметта й водеха пръстите, а от самото сърце към тях върви ток. Почти не осъзнавайки къде е и кой е до нея, Лиза завърши сонатата.

            - Сега, Лиза, опитайте се да ни изсвирите своята фантазия, - помоли лорд Бенедикт.

Все така слабо осъзнавайки действителността, Лиза започна да свири своята фантазия, тази песен на тържествуващата Любов, която свири в новия дом на капитана, вдъхновена от образа на Буда. Сега й се стори, че чува някакъв нов оттенък в струните, сякаш й шепнат: “Свири за земята, за хората. Не мисли за себе си, но мисли за хората, за чиято радост трябва да живее твоята песен. Свири само тогава, когато сърцето ти е чисто”. Силата, която сега й помагаше да свири, се беше сляла с нейните ръце, със сърцето й, обгръщайки я цялата с атмосфера на щастие. И Лиза завърши своята соната в такъв страстен порив, че дори физически почувства изнемога.

 

 

 

VIII

 

И от виолончелото на Ананда се разнесоха звуци като от човешки глас. Не само Хенри и лейди Цецилия бяха завладени от тях – цялата група хора, като скована, се страхуваше да помръдне. За Хенри имаше съществена разликата в свиренето на Ананда с Алиса и в свиренето му с Ана. Хенри мислеше, че Ананда през цялото време води Ана в някакво хармонично русло, от което тя всеки момент може да изпадне. Той като че ли насочваше нейния борещ се дух, помагайки й да излезе от борбата със своите страсти. Той й носеше мир и успокоение, а тя все се хвърляше в нова и нова фаза на борбата, оплаквайки се от страданията и мъките. В нея живееше протест, незабележим в трудовия ден, но изтръгвайки се с огън в музиката. Там свиреше Ананда-помирителя. Тук също имаше в звуците славословие на Живота, течеше радостта за душите, приемащи този момент от своя живот такъв, какъвто е той сега. Тук се разкриваха всички творчески сили на сърцата, равновесието на които не пречеше на духа да се издигне в цялата си висота, достъпна за човешките сили.

Ананда се доближи до тях, взе цигулката от ръцете на Джеймс и я занесе до рояла, където вече стоеше Алиса.

Звуците на цигулката и рояла зазвучаха изведнъж и неочаквано. Никой не беше готов за това неочаквано нарушаване на мълчанието. Когато графинята вдигна глава и погледна към дъщеря си, тя едва сдържа своя възглас. Вече няколко пъти през последните дни беше виждала дъщеря си някак преобразена. Майката смяташе, че любовта е направила Лиза почти красавица. Но това лице, което виждаше сега - това беше някой друг, но не и нейната гурзуфска Лиза. Ръката наистина беше все същата прекрасна Лизина ръка. Но как водеше лъка! Никога преди Лиза не е имала тази увереност на удара, тази лекота и подвижност. Лиза сега свиреше, шегувайки се. Тя се намираше някъде, не тук. Устните и се свиваха и внезапно се разтваряха в усмивка, главата и фигурата еластично се изправяха и леко се накланяха. Не, положително графинята никога беше виждала подобно преобразяване в Лиза. “Да, тя възпява Бога”, - мина й през ума. И за първи път майката видя, че дъщеря й не беше сътворила чрез музиката богче за себе си, но че Бог е в нея, в нейното сърце, че Богът през целия живот на Лиза е била музиката, че редом с този Бог нямаше никой и нищо, че без музиката самата Лиза беше немислима, така както са немислими лъчите без слънцето. Какво свиреше Лиза как й акомпанираше Алиса, графинята не знаеше. Тя не разбираше сега и не възприемаше музикалните фрази като такива, тя чуваше само песента на Лизиното сърце. И майката мислеше къде, кога и как е могла да разбере това момиче живота така, че да го пренесе в струните като вик, молба и рани на собственото си сърцето. Лиза свали цигулката. Очи й, като на сляп човек, останаха няколко мига устремени в една единствена точка. Накрая тя въздъхна, постави цигулката върху рояла с такъв тежък жест, сякаш тя тежеше цял пуд и тихо каза:

            - Днес повече  не мога да свиря.

Ананда се доближи до нея, настани я на своето място и се върна при рояла.

Гласът на княза, ласкав, не много силен, но толкова ясен, че всяка дума се чуваше във всеки ъгъл, замлъкна в настаналата тишина и се разнесоха първите звуци на рояла. Когато Лиза свиреше, графинята не чуваше пианистката. Тя беше изцяло погълната от дъщеря си и слушаше само цигулката. Сега беше учудена, че роялът звучи толкова радостно и така мощно. Но мисълта на графинята внезапно бе прекъсната, в стаята се раздадоха нови звуци... И всичко трепна, всичко се раздвижи. Това беше виолончелото, което звучеше с човешки глас.

“Та ето какво е това музика, където творящия среща Твореца”, - помисли си Лиза. По лицето й се стичаха сълзи, ръцете стиснати, очите не се откъсваха от лицето на Ананда. Седящия до нея Джеймс, до преди няколко минути потънал в любовта, която възпяваше Лиза и разбиращ, както му се струваше, че целия живот звъни в нейните струни, сега беше забравил, че вече е слушал тази музика. На него му се струваше, че е започнал да живее именно тогава, когато запя виолончелото на Ананда. Отново както в Константинопол, той чу цялата борба, всички страсти и скръби у хората. Всички сълзи и жалби на земята живееха в лъка на Ананда. Но каква разлика имаше в тяхното изразяване там и тук! Тук всичко беше покрито с пелена от радост, утешение, умиротворение. Тук зад рояла сияеха пребразените черти на Алиса, почти лишени от грубото плътско разбиране. Тук връхлитаха вълни от човешко вдъхновение, както и там. Но тук песента показваше, до къде може да достигне силата на самоотвержената човешка любов. Там също – в нея се изказваха всички лични желания, всички пориви на страстта и мечтите, където животът се разбираше като лично възприятие на деня, като ценност на текущия миг дотолкова, доколкото собственото “Аз” е заинтересовано от него.

Джеймс видя сълзите на Лиза, разбра цялото напрежение на нейния дух и сърце, разбра, че и на Лиза се беше открило ново разбиране на музиката. Графинята седеше, прикрила лицето си с ветрилото и по нейните потръпващи рамене Джеймс разбра в каква бездна бе надникнала графинята, която до момента смяташе, че център и смисъл на нейния живот е собственото й семейство. Очевидно и за нея настъпваше прелом в оценката на преживяното и предстоящия живот. Графът към когото погледна Джеймс, го порази с вида си. Лицето му беше бледо като на болен. Очите му, без да се откъснат, гледаха към Ананда. Той приличаше на подсъдим, признал своята вина за неправилно изживяния живот. Звуците продължаваха да се леят и състоянието на Джеймс се променяше. Той си представи, че стои пред чашата на Буда, където Ананда е взел ръцете му в своите. Ставаше му все по-леко, сякаш от неговия живот се изтъркулваше някакво бреме. И той разбра, че на сърцето му е така леко и тихо, защото над него вече не властваше нищо външно. В него се извършваше духовно преобръщение. Песента на Ананда сякаш го извади от ограниченията на тялото, в което живееше временно в тази минута, и му показа този живот на неговия дух, на неговата Вечност, в който нямаше нито време, нито пространство.

Той разбра, че в тези висши сили, за които пее Ананда, времето е свършило. И всеки може да попадне в сферата на тези висши пътища не защото е станал свят или съвършен, а защото е осъзнал в себе си Началото на всички Начала и може за миг да изостави всички тези условни неща, които е необходимо да победи. Капитанът разбра, че само побеждавайки условното в себе си, човек може да стигне до този път, по който обикновеният човек достига до величието на Ананда, Флорентиеца и другите не по-малко, а може би повече, по-високо вървящи и творящи хора, за които той, капитанът, не знае нищо.

Ананда завърши свиренето, постави виолончелото настрани, огледа всички със сияющите си очи и се приближи до Алиса, която продължаваше да седи до инструмента. Той й се поклони, благодарейки за изключително прекрасния съпровод и й подаде няколко нотни тетрадки, показвайки й, че ще пее. Той като че ли не забелязваше впечатлението, което произведе неговото свирене. Не забелязваше не защото така изискваше неговото изискано възпитание, а защото това, което сътворяваше сега беше не само за тези, които го обкръжаваха, но и за още някой, когото не можеха да видят Джеймс и всички онези, които живееха единствено със земните си пориви и планове.

Ананда запя. И още повече хора се събраха при него. Лейди Цецилия стана и прегърна Хенри, който също не можеше повече да седи. Очите му гледаха не само към Ананда, но и към Алиса. Лейди Цецилия беше впила поглед в Алиса. Тя знаеше песента, знаеше, че Алиса трябва да се включи във втория куплет и се боеше, че момичето ще разруши очарованието на света, където певецът беше отвел всички. Гласът на Ананда беше покорил всичките й мисли, в нея се пробуди желанието да се моли. И какво беше нейното учудване, когато чу преплитащите се два гласа. Тя даже не разбра кога се беше включил женският глас. Тя чуваше сега не музикалните фрази на толкова позната й песен, която пееше на младини с брат си, а само химн на щастието, химн в прослава на Живота.

През това време Ананда продължаваше да пее. Сега той пееше сам, песен след песен. И колкото повече пееше, толкова по-светли и по-щастливи ставаха лицата на слушателите. Сълзите по техните лица изчезнаха, от всички страни към певеца бяха устремени погледите на слушащите го с възторг хора. Почти всички вече бяха прави, а някои се бяха приближили към певеца. Само по бледите бузи на Хенри все още се спускаха сълзи. Юношата отново преживяваше раздяла си с Ананда и не можеше да намери за себе си извинение за неразумното поведение. Лицето му изразяваше мъка и тъга по повод предстоящата му раздялата с певеца когото обожаваше. Когато Ананда запя на руски и зазвучаха прекрасните думи

 

Аз съм само странник на земята

Сред труд, борба и болка

Избранник съм с щастлива съдба

За моята светиня, красотата,

Пея аз песен за любовта и волята, -

 

графа и графинята, Лиза и Джеймс, а след тях и всички останали, знаещи и незнаещи този език се събраха в тесен кръг около певеца.

Последната нота затихна, настъпи тишина като в храм и всеки се страхуваше да наруши благоговейното мълчание на другия.


 

[1] Цитатите от книгата “Два Живота” са подбрани от Сергей Алитовски, г. Барнаул

 

 

 

http://sirius-ru.net/

Редактор на изданието Татяна Мартиненко mtv757@yandex.ru

Мир, Светлина и Любов!