В това издание на “Сириус” продължаваме да публикуваме материали, които са посветени на възпитание на децата по метода на Мария Монтессори. Предлагаме на вашето внимание материал от Мария Монтессори за подготовката на Учители.

 

 

ПОДГОТОВКА на Учителя

 

Първата крачка, която трябва да направи от Монтессори-учителя, е да се подготви. Той трябва да има въображение. Докато учителите от обикновените училища се грижат за реалното поведението на учениците, знаейки, че са длъжни да ги наблюдават и на какво трябва да ги учат, Монтессори-учителят постоянно търси отсъстващото дете. В това е и основната разлика. Учителят, който започва да работи в училището на Монтессори, трябва да вярва, че детето ще разкрие себе си в работата. Той трябва да се освободи от всички предубеждения относно “нивата” и “типовете”, на които биват разделяни децата. В своето въображение учителят вижда един единствен нормален тип, живеещ в духовния свят. Учителят трябва да вярва, че детето ще прояви своята истинска същност, когато намери дейност, която да го заинтересува. Какво все пак наблюдава той? Той наблюдава кога едно или друго дете ще започне да се съсредоточава. За това учителя е длъжен да влага всички свои усилия и неговата дейност ще бъде познавателна и поетапна, както това става и в собственото му духовно израстване. Това, което прави учителя обикновено обхвща от три етапа.

1 етап. Учителят става опекун и пазител на окръжаващата среда. Той се занимава с това, вместо да страда от неуважението на децата. Тогава ще дойдат изцелението и притеглянето, които ще привлекат и поляризират волята на детето.

Всяка домакиня прави своя дом колкото се може по-привлекателен за себе си и за своя съпруг. Тя отделя много внимание за създаване на среда, в която може да разцъфти нормален и творчески живот. Тя се опитва да превърне своя дом в комфортно и уютно място, пълно с разнообразни интереси. Главното очарование на дома е в неговата чистота и ред, всички неща са на местата си.

Учителят в училището на Монтессори прави същото. Всички предмети трябва да бъдат в добро състояние и да са подредени. Всичко трябва да е обмислено, тогава и на детето тези материали ще му се струват нови и готови за използване. Освен това, учителят също така трябва да бъде привлекателен, с приятна външност, спретнат, чист и изпълнен с достойнство. Това е идеалът, към който всеки трябва да се стреми. Намирайки се в обществото на деца, е необходимо винаги да се помни, че децата – това са “избиратели”. Външността на учителя е първата крачка към тяхното доверие и уважение. Учителят трябва да изучава своите движения и да ги прави колкото е възможно по-меки и грациозни. В тази възраст детето идеализира своята майка. Ние може да не я познаваме, но да чуем от детето, което вижда симпатична жена: “Колко е красива, също като мама!” Напълно е възможно неговата майка съвсем да не е красива, но на детето тя се струва именно такава. И всички, от които се възхищава, са също така прекрасни като неговата майка. Така грижата за собствената личност на учителя трябва да бъде неотменна част от окръжаващата среда, в която живее детето; самият учител е част от неговия свят. И така, първото задължение на учителя е да се грижи за окръжаващата среда. Влиянието на окръжаващата среда е косвено, но ако то отсъства, не би имало и ефективни постоянни подобрения: физически, интелектуални, духовни.

2 етап. След като е благоустроил окръжаващата среда, необходимо е учителят да проанализира какво да бъде отношението му към децата. Какво може да направи с тези неорганизирани малчугани, с тези безпорядъчни и неопределени малки умове, които той се надява да увлече в някаква работа? Мария Монтессори използва дума, която много лесно може да бъде изтълкувана неправилно: учителят трябва да бъде съблазнителен, той трябва да увлече децата. Ако се пренебрегне окръжаващата среда, ако мебелите са прашни, а материалите са счупени и разхвърляни, и освен това учителя е небрежен, невъзпитан и груб с децата, тогава ги няма и главните средства за постигане на целта. В началото, преди децата да се концентрират, учителят трябва да прояви себе си, той трябва да е като пламък, сгряващ със своята топлина, привличащ към себе си и вливащ нови сили. Учителят не трябва да се страхува, че може да прекъсне някакъв важен физически процес, който още не е успял да се прояви. Преди концентрацията ръководителят може в една или друга степен да направи това, което смята за необходимо; той може да се намесва в дейността на децата толкова, колкото смята за необходимо. Може да разкаже някаква история, да изпее песен, да предложи игри... Учителят, който притежава дарба да очарова децата, да им предложи да изпълнят различни упражнения, дори такива, които нямат познавателна стойност, но биха могли да успокоят децата. Всички знаят, че веселия учител има по-голям шанс да увлече децата, отколкото скучния, и ние всички бихме могли  да бъдем весели, ако се опитаме. Например, някой може весело да възкликне: “Хайде днес да разместим всички мебели!” И ще работи заедно с тях, ободрявайки ги и хвалейки ги. Или може да им каже: “А какво мислите за тази медна ваза? Май трябва да я почистим”. Или: “Хайде да отидем в парка и да наберем цветя”. Всяко действие от страна на учителя може да стане призив или покана към децата.

Това е втората фаза в работата на учителя. Ако на този етап все още има дете, което настойчиво досажда на другите, най-правилното е то да бъде спряно. Когато едно дете е погълнато от работата, учителя не трябва да се меси в неговата дейност, за да не прекъсне нейния цикъл или да не попречи на нейното свободно развитие, но когато има случай като горния, правилния метод е обратния: трябва да се спре потока на разрушителната дейност. Това може да стане под формата на възклицание или като се прояви особен интересен към неспокойното дете. Отклоняващото показване на любов, нарастваща право пропорционално на безпокоящата дейност на детето, ще му подейства като серия електрически разряди и навреме ще даде резултат. Често може да се използва с въпроса: “Как си, Коля? Ела с мен, имам нещо за теб”. Възможно е то да откаже и учителят може да каже: “Добре, няма значение, хайде да отидем в градината”, и то ще тръгне с учителя или с помощника. В този случай детето и неговата капризност ще се окажат подвластни на възрастния и то няма да досажда на другите деца.

3 етап. Рано или късно идва времето, когато детето започва да проявява интерес към нещо – обикновено това са упражнения от практическия живот; опитът показва, че работата на децата със сензорни материали е безполезна и вредна до момента, докато те не са готови да извлекат полза от това.

Преди да запознае децата с материал от този род, всеки учител трябва да почака, докато те намерят в себе си сили да се съсредоточат над нещо и обикновено това става с упражнения от практическия живот. Когато детето започне да проявява интерес към едно от тях, учителя не трябва да го прекъсва, тъй като този интерес съответства на законите на природата и разкрива целия цикъл на новата дейност. Но първата крачка е още толкова нежна и деликатна, че при допир тя може да изчезне като спукан сапунен мехур и тогава с нея си отива цялата прелест на този момент.

Сега учителят трябва да бъде внимателен. Да не се намесва, означава, да не се намесва при никакви обстоятелства. Именно в този момент учителят доста често греши. Дете, което до този момент е било трудно, в края на краищата се съсредоточава върху някаква работа. Достатъчно е само минаващия покрай него учител да се каже: “Добре”, за да развали започнатото. Ще минат не по-малко от две седмици, преди детето да прояви отново интерес към нещо. Дете, което се затруднява да изпълни нещо, дете, на което учителят идва да помогне, може да се откаже от тази работа, като я остави на учителя. Интересът на детето се концентрира не само върху оперативната част от работата, а преди всичко с преодоляване на трудностите, свързани с нея. “Ако учителят толкова иска да направи това вместо мен, нека го направи. На мен повече не ми е интересно” – такова е отношението на детето. Ако детето се опитва да вдигне нещо, което е твърде тежко за него, а учителя се старае да му помогне, то често се случва, че то просто оставя този предмет в ръцете на учителя и побягва.

Похвала, помощ или даже поглед е достатъчен да бъде прекъснато детето или да се нарушени неговата дейност. Може да изглежда странно, но това се случва, дори когато детето осъзнава, че го наблюдават. Освен това, понякога даже ние самите се чувстваме неспособни да продължим работата си, ако някой дойде да гледа какво правим. Ето важен принцип, следването на който може да донесе успех: щом детето се е концентрирало, действай така, сякаш то изобщо не съществува. Естествено, всеки може да разбере какво прави детето, само като погледне мимоходом към него, но така, че то да не подозира. След това детето, което вече не е жертва на скуката, принуждаваща го да се мести от един предмет на друг и върху нищо да не се задържа, започва целенасочено да си избира работа и това може да създаде проблеми в класа, в случай, че много деца искат една и съща вещ едновременно. Но даже за решаването на тези проблеми никой не трябва да се меси до тогава, докато не се обърнат към някого за помощ; децата ще решат всичко сами. Задължение на учителя е само да предложи нови неща, знаейки, че детето е изчерпало всички възможности на материалите, които е използвало по-рано.

Умението на учителя да не се намесва, както и всичко останало, идва с практиката, но то никога не идва лесно. Това означава, че е необходимо учителят да се издигне до духовните върхове. Истинската одухотвореност осъзнава, че даже помощта може да бъде източник на гордост.

Истинската помощ, която може да даде учителят, се състои не в послушанието към сантименталния импулс, но тя произтича от подчинението на любовта на дисциплината, съчетано с проницателност, тъй като добродетелния човек става по-щастлив, отколкото този, за когото е било предназначено доброто. Истинската добрина служи на нуждаещия се, като не се разкрива, или ако е открита, тя има вид не на помощ, а на нещо естествено и спонтанно.

Макар че отношенията между детето и учителя се намират в духовното поле, учителят може да намери добър образец за своето поведение, заемайки в този случай положението на слуга, грижещ се за своя стопанин. Той поддържа чисти дрехите на стопанина си, поставя четките на мястото им, но не му казва кога да ги използва; подава на стопанина си храна, но не го кара да яде; правейки услуга на стопанина, той благоразумно се отдалечава, без да каже нито дума. По този начин трябва да се държи и учителят, когато духовния център на детето започва да се развива. Хазяина, на когото служи учителят е духа на детето: когато то проявява своите потребности, учителят трябва бързо да им отреагира. Слугата никога не тревожи стопанина, но ако го повикат, бърза да разбере от какво има нужда неговия господар и отговаря: “Да, господине”. Ако вижда, че от него изискват възхищение, той го изразява и може да каже: “Колко е красиво!”, даже и да вижда точно обратното. Ако детето е силно съсредоточено в работата, учителят трябва да се намира по-далеч от него, но ако то показва резултатите от своя труд, очаквайки одобрение, то учителя трябва да бъде готов да го похвали.

В областта на психологията на взаимоотношенията между учителя и ученика ролята на учителя и неговите действия са аналогични на действията на този слуга; той е длъжен да служи и трябва да служи добре: да служи на духа на детето. Това е нещо съвсем ново, особено в сферата на обучението. Въпросът е не в това да се грижим детето да е чисто или неговите дрехи - изрядни. Ние служим не на тялото на детето, тъй като знаем, че на определен етап от развитие си то трябва да прави това самостоятелно. Основата на обучението е в това, че не е нужно детето да бъде обслужвано в този смисъл. То трябва да получи физическа независимост, да стане самостоятелно, трябва да придобие независима воля и свобода на избора, трябва да се научи да работи без да спира. Развитието на детето минава през различни етапи на независимост, които следват един след друг, и знанията в тази област трябва да ръководят поведението на учителя по този път. Това е изкуство на духовното служене: изкуство, което може да бъде развито до съвършенство само при работа с деца.

Когато учителят се сблъска с нуждите на децата от поверената му група, той ще разбере достойнствата на обществения живот и наблюденията върху проявите на детската душа ще му доставят много радост. Умението да се грижиш за тях е голяма привилегия. Това е привилегия на пътешественика, добрал се до оазиса и слушащ шуртенето на водата в самото сърце на пустинята, която му се е струвала толкова безплодна и безнадеждна; при децата с отклонения висшите духовни ценности са скрити, и когато те се проявяват, тогава се възнаграждава вярата на учителя, предвидил тяхната поява. В тези ценности на детето учителят вижда такъв човек, какъвто то трябва и да бъде: неуморен работник, движен от ентусиазма. Учителят вижда този, който се намира в непрекъснато търсене, тъй като неговия вечен стремеж е да бъде над трудностите; това е човек, който наистина се старае да помогне на слабите, защото в неговото сърце има място за истинско милосърдие; той знае какво значи да уважаваш другите, и това уважение на духовните стремежи на човека е като водата, която напоява корена на неговата душа. По наличието на тези качества учителят ще познае истинското дете – в бъдеще истинския човек.

Но това не става веднага. Отначало учителя ще каже: “Виждал съм такова дете, каквото то трябва да стане, а то стана даже по-добро, отколкото очаквах”. Ето какво значи да бъде разбрано ранното детство. Не е достатъчно да се знае името на детето и професията на баща му; учителят трябва да знае и всекидневно да утвърждава в живота тайната на детството. Благодарение на това той ще придобие не само задълбочени знания, но и особена по рода си любов, насочена не към отделния човек, а към тайната, скрита дълбоко в неговата душа и може би учителят за първи път разбира какво е това истинска любов. Тези откровения преобразуват и него. Това е нещото, което докосва сърцата и постепенно променя хората. Това вече е било забелязано и то не трябва да се премълчава. Имената на децата могат да бъдат забравени, но не трябва да се изтрива следата, която са оставили техните души и любовта, която са могли да събудят.

Има две нива на любов. Често, когато говорим за нашата любов към децата, се позоваваме на грижата, с която ги обграждаме, на ласките и любовта, които изливаме върху онези, които познаваме и които събуждат у нас нетленни чувства и ако имаме с тях духовно родство, ние показваме това.

Но Мария Монтессори говори за съвсем друго. Това е ниво на любовта, която вече не е нито лична, нито материална. Да служиш на децата - това е да чувстваш, че служиш на духа на човека, на духа, който трябва да сам да твори себе си. Различията между нивата са били проявени не от учителите, а от децата. Учителят чувства, че са го издигнали до висоти, за които по-рано той дори не е знаел. Детето принуждава учителя да расте до това ниво, на което той достига неговите сфери.

Дотогава учителят е смятал своята работа за благородна, радвал се е когато са идвали ваканциите и се е надявал, като всички хора, които работят за другите, че ще му намалят часовете, а ще му увеличат заплатата. Възможно е, неговата власт и чувството, че е идеал, който децата следват и който се опитват да надминат, да са го удовлетворявали. Той би бил щастлив да стане директор или даже инспектор. Но за да премине от това ниво на по-високо трябва да разбере, че щастието не се състои в това. Този, който е пил от източника на духовно щастие, ще каже “довиждане” на своите лични стремежи към висш обществен и професионален статус. Това се вижда по примера на много директори и инспектори, които са се отказали от кариерата си, за да се посветят на малките деца и да станат “бавачки”, както ги наричат презрително.

Какъв е главния признак за успех при преобразяването на учителя? Може да се формулира по следния начин: “Сега децата работят така, сякаш ме няма тук”. Преди преобразяването чувствата на учителя са били противоположни, смятал е, че именно той учи децата, именно той ги повдига от ниско към високо ниво. Но сега, когато се виждат проявите на детския дух, най-голямата ценност, която може да сметне за свой принос, се изразява с думите: “Аз помогнах на този живот да изпълни задачата, която си е поставил още при сътворяването на света”.

Това е истинско удовлетворение. Учителят на деца до шест годинки знае, че помага на човечеството в неотделимата част на неговото формиране. Учителят може да не знае подробности за детето, освен тези, за които са му съобщили в разговор; възможно е да не му е интересно да знае за неговото бъдеще: дали ще ходи в средно училище и университет, или че неговото обучение скоро ще завърши; но е щастлив, когато знае, че в периода на формирането им то е правило това, което е трябвало да прави. И той може да каже: “Аз служих на духа на тези деца и те осъществиха своето развитие, а аз в този период бях техен приятел”. Учителят чувства ценността на своята работа и това, което е изпълнил под формата на удовлетворен духовен живот, “живот вечен”. Това е трудно да се разбере от онези, които не живеят такъв живот. Мнозина смятат, че това става благодарение на саможертвата и казват: “Колко са смирени тези учители, че не ползват властта си над децата. Какъв успех може да донесе този метод, ако от учителите се изисква да се отрекат от всичките си естествени желания?” Но това, което никой не може да разбере е, че същността на въпроса не е в саможертвата, а в удовлетворението, и не в отричането, а в новия живот, непознат до този момент.

Освен това, има различни закони като например закона за справедливостта. В училищата и в обществения живот на демократическите страни справедливост често означава, че законите са еднакви за всички . Правосъдието обикновено се свързва със съдебни процеси, със затвори и присъди. Съдът обикновено е наричан Дворец на правосъдието, а под определението “Аз съм честен човек!” се разбира, че нищо не ви свързва с юридическите институти (полиция, съд). Даже в училище когато учителят хвали едно дете, трябва да бъде много внимателен, в противен случай той трябва да похвали всички: трябва да бъде справедлив. Този вид справедливост поставя всички на ниско ниво, сякаш сред духовните чувства бихме обезглавили най-висшето, за да бъдат всички еднакви.

На това високо образователно ниво справедливостта - това е нещо наистина духовно, опитващо се да гарантира, че всяко дете ще направи всичко, което е по силите му. Тук справедливост означава осигуряване на всяко човешко същество помощта, от която то се нуждае за цялостното си духовно развитие, а духовна служба във всяка възраст означава съдействие на тази енергия, която поражда работа. Това може би ще бъде основата на образованието в бъдещото общество. Всички тези духовни богатства трябва да бъдат запазени. В сравнение с тях икономическите богатства нямат ценност. Няма значение дали съм богат или беден: ако имам умението да постигна пълно владеене на собствената си духовна власт, икономическите проблеми се решават от само себе си. Когато човечеството като цяло се научи да усъвършенства душата си, то ще стане по-продуктивно и икономическият аспект на живота ще престане да бъде главен. Хората творят не с ръцете, а с душата и ума си, и когато достигнат до съответното ниво на развитие, тогава се разрешават всички “неразрешими проблеми”. Децата и без странична помощ могат да създадат съзнателно общество. На възрастните им трябват затвори, полиция, войници и оръжие. Децата решават своите проблеми мирно; те ни показват, че свободата и дисциплината са двете страни на медала, тъй като съзнателната свобода води до дисциплина. Обикновено монетата има две страни: едната е по-красива, с изящно издялана глава или с алегорична фигура, а в същото време другата страна е по-малко украсена и съдържа само изображение на цифри или букви. Страната с простото изображение може да бъде сравнена със свободата, а другата - с дисциплината. Когато класът става недисциплиниран, учителят вижда в безпорядъка само следствие от допуснатите грешки и се старае да ги поправи. Учителят от обикновеното училище се чувства унижен; но това не е унижение, това е съставна част от новото образование. Помагайки на природата, човек се изкачва на следващото стъпало, тъй като движението нагоре е закон на живота. Именно децата създават тази забележителна стълба, която води все по-нагоре и по-нагоре. Законът на природата е порядъка; когато настъпва ред, ние разбираме, че сме постигнали реда в света. Ясно е, че природата включва мисии, които е предоставила на децата – да събудят възрастните и те да достигнат по-високо ниво. Децата ни водят към висшите нива на развитие на човешкия дух и чрез това се решават и материалните проблеми.

“О, Господи, помогни ни да вникнем в тайната на детството, за да можем да опознаем детето, да го обичаме и да му служим в съответствие със законите на Твоята справедливост и да следваме Твоята воля!” – такъв е призива на учителите от школата на Мария Монтессори и вида на цялата обучаваща програма.

 

Използвана литература:

1. .Монтессори М. Помоги мне сделать это самому. – М.: Издат. дом «Карапуз», 2000. – 272 с.

 

 

http://sirius-ru.net/

Редактор на изданието Татяна Мартиненко mtv757@yandex.ru

Мир, Светлина и Любов!